НОВИНИ


КОГА Е РЕДНО ДА ИЗРАВЯМЕ МЪРТВИТЕ?
15.04.2016


Човешките кости разказват истории, които без тях биха били изгубени за науката. Археолозите обаче все повече започват да се сблъскват с искането да оставят предните поколения да почиват в мир, пише Марк Щраус за „Нешънъл джиографик“.
 
Дан Дейвис гледа на монитора си как подводен робот разучава кораб, потънал на дъното на Черно море. Следите от човешки кости сред останките обаче го стъписват. Дейвис, който е морски археолог, специализирал се в проучване на кораби от времето на древна Гърция и Рим, не е свикнал да се сблъсква с човешки останки. Традиционните антични кораби са били с открита палуба, заради което повечето обречени моряци просто отплавали нанякъде, докато корабът им потъвал, а скелетите не оцеляват дълго в морето. Според специалиста едва няколко кораба от 1500, които е проверил, са съдържали човешки кости. „Можем да проведем научни проучвания, ДНК тестове, да научим повече за хората от онова време, които са практически невидими за историята“, казва той. Дейвис показва подводното видео на свои студенти по гръцка археология, а отговорите го изненадват: „Някои от тях казаха, „О, просто ги оставете намира, не прибирайте костите“. Спомням си, че тогава си помислих: „Леле, горките студенти, толкова са заблудени“. Експедицията не успява да вземе останките, но археологът не спира да мисли по въпроса и затова се заравя в книгите, за да разбере гледната точка на древните гърци по въпроса. „В Атина и още няколко града е било престъпление да ровиш в човешките останки“, казва той. Трябва ли разбиранията им да ни интересуват? Вариации на дебата, провел се в класната стая на Дейвис, се случват по цял свят. Все по-често археолозите, които разравят гробове и проучват останките на починалите, са обвинявани в „обругаване на гробове“. „Тези хора са погребани с любов и достойнство от близки, които ги е било грижа. Какво дава правото на когото и да било да ги изравя и да излага скелетите им на показ?“, пише един човек във Фейсбук под поста на „Нешънъл джиографик“ за статия за изкопани тела от Джеймстаун. Възгласите срещу подобна дейност често произхождат от религиозни вярвания или исторически болни теми, но често причина за тях са и схващанията за циничност – как така ще обезпокоиш мястото, където някой е оставен да почива вечно, за да задоволиш някакво безплодно любопитство. Въпреки това биоархеолозите – специалисти по анализа на човешките останки – се опълчват на стереотипа, че са някакви емоционално безразлични учени, за които няма разлика между човешки скелет и глинен съд. Подобен тип учени са наясно, че работят с нещо, което някога е било жив човек. Те гледат на себе си не само като изследователи на миналото, но и като говорители на мъртвите, като хора, даващи глас на истории, които иначе биха били завинаги изгубени за нас. Въпреки това етичните дебати продължават. На колко години трябва да е един скелет, за да се сметне за праисторически или дори исторически? Има ли значение какви са били религиозните вярвания на починалия и дали все още съществуват и до днес? Както и най-заплетеният казус – трябва ли костите в музеите и лабораториите да бъдат препогребани? Някои биоархеолози са твърдо против костите да се върнат в земята. Дънкан Сайер от университета в Централен Ланкашър пише: „Унищожаването на човешки останки предотвратява бъдещите изследвания, това е научният еквивалент на изгарянето на книга, на нарочното унищожаване на знание“. Коренните американци обвиняват подобни закостенели възгледи за бавните процедури по връщането на останките на техните прадеди, въпреки че федералните закони регламентират правото на индианците. Костите на хиляди хора все още стоят по складове – веднъж останките на бебе бяха намерени в кутия за обяд. Биоархеолозите са съгласни, че времето, когато „преследването на научно знание“ бе достатъчно, за да се проучи човешки скелет, отминават. Тежки притеснения Скелетите са времеви капсули, които пазят детайли не само за живота на хората, но за епохата, в която те са живели. Те могат да разкрият какъв вид труд са практикували те, ДНК анализите могат да разпознаят останките и да очертаят семейно дърво или посоката на дадена човешка миграция. Спектроскопичните изследвания ни казват с какво са се хранели хората и – макар и частично – каква флора и фауна е съществувала тогава. Костите ни позволяват да диагностицираме болести като Черната смърт, която е избила 20% от европейците през 14 век. През последните 10 години Шарън Деуит, биоархеолог от университета в Южна Каролина, е направила многобройни посещения в Музея в Лондон, за да изучава колекцията му от скелети, изровени от масов гроб с жертви на чумата. Нейните проучвания имат отзвук и в лечението на съвременните епидемии: „Много хора смятат, че Черната смърт е убивала, без да подбира. Нямало е значение дали си млад, богат, беден, мъж, жена“, казва тя. Но според Деуит скелетите казват друго. Тя търси следите на „неспецифични маркери“ - знаци за болест или недохранване, които могат да бъдат открити в костите и зъбите. Например прекомерното порастване на пищялната кост може да е индикатор за инфекция на меката тъкан на крака, която да е засегнала и кокалите. Белези по зъбите могат да свидетелстват за болести от време на детството – ако едно дете е било недохранено или болно, емайлът му е спирал да се възпроизвежда временно, докато детето не оздравее. Тя заключва, че хората в лошо здраве са били по-предразположени към фатален край по време на чумната епидемия, отколкото здравите. Смъртността също така е била по-висока сред старите, отколкото сред младите хора. Работата на Деуит също така начертава план за справяне с бъдещи епидемии: „Трябва да очакваме, че ще има вариации на риска, свързани с биологичните и социални фактори“, казва тя. Въпреки че научните среди аплодираха работата ѝ, един професор по история публикува статия, в която нарича биоархеоложката и нейните колеги „учени, крадци на гробове“. Според Деуит подобно мнение съществува отчасти заради лошото минало на археологията. По време на 19 и 20 век археологията е била предимно призвание на богати изследователи с нагласата да задържат, каквото намерят, и на наети от музеите иманяри, които да им носят артефакти за колекциите – включително и човешки останки. Археологията освен това е белязана от расизма, тъй като през 19 век учените са търсели останки на коренни американци, за да докажат теориите, че хората, които не са бели, са по-нисши от тях. Заради това множество гробове са били ограбени, а телата на убитите са вземани направо от бойните полета. Едва през 60-те и 70-те години на миналия век професионалните археолози установяват някакви етични норми. „Писмените свидетелства от онези години клонят предимно към богати хора и мъже, особено ако говорим за средновековието. Ако искаме да разберем какво е било да си жена, дете или беден, много често единственият начин е да погледнем към скелетите“, казва биоархеоложката. Друидите отвръщат на удара Саймън Мейс, британски археолог и биолог, разказва за телефонно обаждане, което му се случило веднъж, докато имал разкопки в Йоркшир: „Изкопахте ли прадедите ми?“ „Не“, отговорил Мейс. „Жалко, надявахме се да научим повече за историята на семейството си от Вас.“ Като цяло британците подкрепят изравянето на починалите за исторически цели. Но възгледите варират от страна на страна. През 90-те години на миналия век в Израел ултраправославни евреи, които вярват, че човешкото тяло не бива да бъде обругавано, вдигнаха бунт срещу разкопаването и проучването на скелети. В момента законът в Израел гласи, че всички човешки останки на евреи, намерени при археологически обект, трябва да бъдат предадени на Министерството на религията за погребение. Коренните хавайци вярват, че костите са връзката на духовния свят с телесния. „Източноевропейците рядко се противопоставят на изравянето на човешки останки, тъй като телата обикновено са погребани от достатъчно време, за да може да са се разложили, след което останките се вземат и се поставят в костници“, казва Мейс. В крайна сметка етичните правила при изравянето на човешки останки опират до това дали заинтересованите страни имат някаква власт по въпроса, освен, разбира се, заинтересованите в научните среди. Или иначе казано – тъй като мъртвите нямат думата, учените трябва да се посъветват с тези, които имат най-близка връзка с починалите. Този принцип е отразен в законите в САЩ, касаещи разкопките. Някои детайли варират, но като цяло правилото е едно и също – преди да разкопаеш нечий исторически гроб, трябва да поискаш разрешение от наследници, културно обвързани общности и други заинтересовани страни. Същите хора имат правото да казват какво ще се случва с костите. Законът в Англия е подобен. Той обаче бе подложен на необичаен тест през 2006 г., когато Съветът на британските друидски ордени поиска праисторическите скелети, изложени в местния музей в Уилтшайър, да бъдат препогребани. Скелетите на възраст между 4000 и 5700 години били изкопани при неолитно селище, намиращо се в рамките на паметник на културата на ЮНЕСКО. Друидите считат, че скелетите са техни предци и се противопоставиха на поставянето им в музей, като изтъкнаха, че това е нарушение на техните вярвания. „Човечеството, в крайна сметка, е неделима част от природата. Изолирането на каквато и да е негова част в лабораторно чисто и статично място, за да я съхраниш, е равнозначно на отричането на светостта на природата, да преградиш естествения ѝ път“, заяви един от друидските свещенослужители. За голяма изненада на обществеността и тотално смайване на някои учени, властите уважиха искането на друидите и се съгласиха и приеха мораториум върху вземането на частици от костите за изследване, докато случаят не бъде разрешен. След години спорове, случаят бе разрешен. Друидската група „няма по-силна генетична връзка с останките отколкото всеки един жител на Британия“, казва Мейс. Свещена земя Английската църква обаче има повече власт от друидите. Когато човешки останки биват изкопавани от земя, намираща се под нейна юрисдикция, се прилагат както светските, така и религиозните закони. Църквата заема богословската позиция, че „в Библията е споменато много малко, което да предположи, че Иисус се е интересувал особено от човешкото тяло и останките му след физическата смърт“, като допълва, че както минали, така и настоящи теолози са на мнение, че „възкресението не е буквална реконструкция на физическото тяло“. Въпреки това религиозната институция също така вярва, че фразата - „да почива в мир“, която често е синоним на погребението, предполага, че останките не бива да бъдат пипани. В заключение, християнските гробове трябва да бъдат уважавани дори и това – имайки предвид исканията на съвременния свят – да не се спазва в абсолютно всички случаи. И наистина, църквата – като гарант за спазване на волята на покойниците, се обявява против кремирането на исторически човешки останки, които са изкопани. Въпреки че това е най-популярният начин за третиране на мъртвите в Англия в момента, кремацията е отречена от християните в края на 19 век. Днес църквата позволява изкопаването на човешки останки от археологически обекти само ако бъде гарантирано, че ще бъдат върнати обратно в земята след края на проучванията. Но може ли да се говори, че проучванията на скелетите някога ще приключат? Това е основен дебат сред биоархеолозите – някои от тях гледат на повторното заравяне на останките като целенасочено унищожаване на информация. „Ако не репатрираш костите и ги запазиш някъде в продължение на години, бъдещите поколения ще може да се поучат от тях. Ако бъдат препогребани, ще отнемете шанса на бъдещите поколения, което е етично нежелано“, казва Мейс. Той посочва себе си за пример с изследването на останките на трима възрастни и петдесет деца, открити през 1921 г. в римско селище в Англия. Тогава археолозите са изучавали предимно възрастните скелети, защото са искали да разберат повече за британската популация тогава. „В онези години просто не са измислили приложение на детските скелети, но въпреки това са били достатъчно далновидни, за да не ги погребат, ами да ги съхранят в музей. И така аз мога да дойда след 90 години и да извърша ДНК тестове, които помогнаха за разрешаването на някои археологически въпроси“, казва Мейс. Ученият се е интересувал от пола на невръстните останки, които са били нарочно убити при раждането. През вековете доста общества са практикували детеубийството на момиченца, вярно ли е било това и за римския период? „Открихме, че бройката на убитите момченца и момиченца е горе-долу равна. Така че това доказва, че по римско време в Британия не е практикувано детеубийството само на момиченца. Ако останките бяха погребани преди 90 години, нямаше да можем да научим това“, споделя Мейс. Той добавя, че препогребването на костите ускорява техния разпад: „Представете си човешки кости, които векове наред са били в една почва – те са постигнали определена степен на нагаждане със заобикалящата ги среда, така че разлагането се стопира на определена фаза. Ако ги изровите и после пак ги заровите на друго място, започва нов процес на разпад“. Археолозите и църквата обаче са постигнали известно съгласие – някои колекции от кости се съхраняват в изоставени църкви. Така останките няма да бъдат препогребани, както учените искат, а църквата е доволна, защото останките ще се намират на свещена земя. Сродство За индианците, които са изтърпели десетилетия на посягане към гробовете на предците им и излагането им по музеи, репатрацията е както религиозен, така и правен проблем. „Учените нямат етичното право да изучават останките на хора, чийто наследници не са дали съгласието си за това. Идеята, че индианците са сложени в подчовешка категория или в категорията на някакви находки, е повече от неуважителна“, казва Реп Голд, антрополог и представител по репатрирането на своето племе – Нипмутската нация от Масачузетс. От 1990 г. Актът за защита на гробовете на коренните американци и репатрация изисква публично финансираните агенции и институции да връщат обратно останки, държани в колекциите им, обратно на културно свързани и федерално признати индиански племена и местни хавайски групи. Някои учени обаче се противопоставят на Акта за защита на гробовете на коренните американци и репатрация – като Клемънт Мейгън, който написа подробно есе през 1993 г., озаглавено „Погребването на американската археология“, в което нападна притесненията на своите колеги, обвинявайки ги в политическа коректност. Той също така защити научната стойност на „огромните количества кости, натъпкани по музейни чекмеджета и кабинети“, като подчерта, че науката се развива постоянно и открива нови възможности за извличане на информация. „Дори да беше вярно, че една кост можеше да бъде проучена изцяло и след което по нея да няма какво да се прави, погребването ѝ унищожава възможността за повторни проучвания, които да поправят евентуални грешки при първоначалните дейности“, пише той. През 2010 г. актът е позволявал връщането на културно обвързани останки, стига те да са намерени в племенни земи. Което значи, че кости на хиляди години, които са изключително важни за праисторията на Северна Америка и човешката миграция, може да бъдат отнети от научната общност и да ги върнат на племената, които дори може да нямат пряка родствена връзка с останките. „Идеята да връщаме скелети на по 10 000 години на групата, която случайно се е оказала живуща в района, където те са открити, е нелепа“, отсъди палеонтологът Джефри Кларк от Аризонския държавен университет, когато чу новите правила. Според Реп Голд институциите използват твърдения, подобни на това на Кларк, за да бавят репатрациите: „В сърцето на закона е уважението към културната връзка, така че те ни казват, че въпросните предци са на 2000 години, което значи, че не са свързани с нас и няма да ни върнат останките им“. От нейна перспектива, 4-5 хиляди години е близко минало, имайки предвид, че местните племена са населявали Северна Америка повече от 10 хиляди години. Тя се обосновава със случая с Кенуик Мен – скелетът на 8500 години, намерен в щата Вашингтон през 1996 г. ДНК резултатите от 2015 г. показват, че той има „повече общо с модерните индианци, отколкото с всяка друга народност по света“, а генетичният анализ сочи, че пряката връзка между днешните индианци и прадедите им е поне 8000 години. Най-много общо той е имал с племето Колвил. „Учените искаха повече научни доказателство – ето ги“, казва Голд. Наскоро подобен случай дори стигна до Върховния съд в САЩ. Трима учени от университета в Калифорния се противопоставиха на връщането на двойка скелети на 9500 години, които са сред най-старите останки, намирани в двете америки. Кумейайският културен комитет за репатрация, представляващ 12 племена, заведе дело за скелетите през 2006 г. Лари Цимерман е оптимист, че подобни „костни войни“ ще останат в миналото съвсем скоро. „След няколко години това няма да е проблем. Хората, борещи се репатрациите, ще са мъртви и погребани, включително и аз. А младите биоархеолози разбират проблема и са склонни да работят заедно с индианците, което им осигурява повече достъп до костите, отколкото са се надявали някога“, смята той. Все пак Голд се притеснява дали проблемът ще се реши, докато е жива – 74% от костите във федералните колекции, поискани от индианците, са им върнати, но това е по-малко от 10% от общата бройка на всички останки на коренни северноамериканци. Нещата се усложняват и от факта, че агенциите и музеите като цяло нямат добра документация и добри практики, в следствие на което много останки са намирани в кашони или увити в стари вестници, като върху тях е текла вода. Защо ни пука? Защо толкова ни интересуват правата на мъртвите, които поради своя нежив статут нямат дума по въпроса? Някои учени смятат, че това е спор между религията и науката. Това е така в повечето случаи, но не при всички. Хората, които не одобряват разкопаването на гробове, не винаги изразяват религиозни опасения. Дори английската църква, която заключва, че няма религиозна почва за подобна забрана, се чувства задължена да пази гробовете. „Времето е основният фактор, който премахва разликата между разкопаването на 100-годишен гроб и 2300-годишен такъв“, казва Дан Дейвис. Въпреки това той отбелязва, че времето е относително, що се отнася до човешките дела. Телата от потъналия „Титаник“ наскоро преминаха 100-годишната граница, което ги направи „исторически“, но те все още са възприемани като настоящо гробище. А за хората, които виждат историята си като непрекъсната нишка – хилядолетията нямат голямо значение. За други отношението към човешките останки е пряко свързано с историческите несправедливости като расизма, колониализма и цялостното лошо отношение към местните народи. „Групите, които са по настояще или исторически маргинализирани и използвани, трябва да получават повече признание на желанията си, отколкото учените. Те са причината, поради която работя с мъртви европейци, а не с индианци“, казва Деуит. Традицията също играе роля в оформянето на възгледите ни: „Смятам, че идеята, че единственият начин да почетеш някой умрял – е да го сложиш в дупка в земята, след което да го покриеш с нещо, е особено силна в западноевропейската култура. Вероятно това е свързано с идеята, че притежаваш погребалното място и останките трябва да останат там за вечността. Подобно отношение става популярно през 18 и 19 век“, казва Саймън Мейс. Най-вече обаче, когато се обсъждат човешките останки, се открояват две думи - „уважение“ и „благоприличие“. Отношението ни към мъртвите е мерило за нашата човечност. Затова – в зависимост на нашата гледна точка – изкопаването на мъртвите може да бъде сметнато за обругаване или за почит към тези, които иначе биха били забравени.
 

 

 
източник: nauka.offnews.bg

 


 
1014399