НОВИНИ


ИМА ЛИ ДУША СПОРЕД НАУКАТА
08.10.2016


Много хора вярват днес, че имат душа. Представите за душата се различават, но мнозина биха я описали като "невидима сила, която ни прави живи".
 
Но има ли въобще душа, според науката?
Отговор дава Джордж Паксиноуз (George Paxinos), професор по психология и медицинските науки в UNSW & NHMRC Австралия на страницата на Тhe Сonversation
Често се смята, че душата може да оцелее след смъртта и че е тясно свързана със спомените, емоциите и морала на човека. Някои твърдят, че душата няма маса, размер и позиция в пространството.
"Но като невролог и психолог, нямам никаква полза от душата. Напротив, всички функции, приписвани на душата, може да се обяснят с работата на мозъка" - пояснява проф. Паксиноуз.
Психологията се занимава с изучаване на поведението. За да си вършат работата за промяна на поведението, като например лечение на пристрастяване, фобия, тревожност и депресия, на психолозите не им е необходимо предположението, че хората имат души. Просто психолозите няма нужда от "душа".
Психологията престава да се занимава с "душата" през 1930 г, точно по същото време дисциплината напълно се превръща в наука, основавайки се на експерименти и контрол, а не на самонаблюдения.

Какво е душата?
Не само религиозните мислители, но и някои философи като Платон (424-348 г. пр.н.е.) и Рене Декарт през 17 век, са привърженици на идеята за душата.
Платон смята, че ние не се учим на нови неща, а си припомняме неща, които сме знаели преди раждането си. Щом е така, заключава той, ние трябва да имаме душа.
Векове по-късно, Декарт в последното си произведение "Страстите на душата" твърди, че съществува разлика между ума, който определя като "мислеща субстанция", и тяло, "разширена субстанция". Той пише:
... Защото ние нямаме представа как мисли тялото, имаме основание да смятаме, че всички мисли, които съществуват в нас, принадлежат на душата.
Един от многото аргументи на Декарт за съществуването на душата е, че мозъкът, който е част от тялото, е смъртен и делим - което означава, че има различни части - а душата е вечна и неделима - което означава, че е неразделно цяло. Ето защо, според него, те трябва да са различни неща.
 


Но напредъкът в неврологията показа, че тези аргументи са погрешни.



Отстраняване на човешката душа

През 1960, лауреатът на Нобелова награда Роджър Спери (Roger Sperry) показа, че умът и съзнанието ни могат да се делят, тоест са делими, с което опроверга този аспект от теорията на Декарт.

Спери изследвал пациенти, чието мазолесто тяло, свързващо дясното и лявото полукълбо, е отрязано от операция с цел да се контролира разпространението на епилептичните припадъци. Операцията блокира или намалява предаването на възприятия, сетивна, моторна и когнитивна (познавателна) информация между двете полукълба.

Спери показа, че всяко полукълбо може да бъде обучено за изпълнение на някаква задача, но този опит не е на разположение на нетренираното полукълбо. Това означава, че всяко полукълбо може да обработва информацията без знанието на другото. По същество това означава, че операцията е произвела двойно съзнание.

По този начин Декарт не може да е прав в твърдението си, че мозъкът е делим, но душата, която може се тълкува като ум или съзнание, не е. В усилията си да докаже съществуването на човешката душа, Декарт реално дава аргумент срещу нея.

През 1949 г. психологът Д.О. Хеб (D.O. Hebb) изказва твърдението, че умът е интеграция на дейността на мозъка.

Много неврофилософи са стигнали до същото заключение, както и психолозите, като Патриша Чьорчланд (Patricia Churchland) , която заяви, че "няма призрак в машината".



Мозъкът прави всичко

Ако душата е мястото, където са емоциите и мотивацията за живот, където се извършва умствената дейност, усещанията се възприемат, спомени са съхраняват, разсъжденията протичат и се вземат решения, тогава няма нужда от хипотетичното й съществуване. Вече има орган, който изпълнява тези функции: мозъкът.

Тази идея идва от древния лекар Хипократ (460-377 г. пр.н.е.), който казва:

Хората трябва да знаят, че от нищо друго, освен от мозъка, не идват радостта, удоволствието, смяхът и шегата, и мъка, скърб, отчаяние и ридания. И от него [мозъка] ... ние придобиваме мъдрост и знания, а също можем и да виждаме и чуваме, и да знаем кое е нечесто и кое е честно, кое е лошо и кое е добро, кое е сладко и кое е отвратително ...


Да разгледаме една от хипотетичните функции на душата, според Платон, паметта. Удар по главата може да ви накара да загубите спомените си от последните няколко години. Ако душата е нематериална субстанция, отделно от физическото ни същество, то не трябва да се засяга от удара. Ако паметта се съхранява в душата, тя не трябва да се губи. Мозъкът е орган, който отразява състоянието на нашето тяло, на външния свят и нашия опит. Увреждане на мозъка при нещастни случаи, деменции или вродени малформации предизвиква съизмерими щети на личността.

Невронната активност на мозъка е отговорна за когнитивните и емоционалните дисфункции при хора с аутизъм - жестоко и неетично е да се обвиняват хипотетичните им души.

Манипулирането на мозъка е достатъчно, за да се променят емоциите и настроението. Душата е напълно излишна в този процес.

Способността на психотерапевтичните препарати да променят настроението дава още една линия доказателства срещу присъствието на душата. Ако създадете химически дисбаланс в мозъка, като например чрез разрушаване на допамина, норадреналина и серотонина с тетрабеназин, може да предизвикате депресия.

Съответно, много депресирани хора могат да бъдат подпомогнати от лекарства, които усилват функцията на тези невротрансмитери в мозъка.

Мозъкът е мястото, където се осъществява мисленето, където са любовта и омразата, усещанията стават възприятия, формира се личността, задържат се спомени и убеждения, и където се вземат решения.

Както казва Д.К. Джонсън (D.K. Johnson): "Не остана нищо, което да прави душата".
 

 
източник: nauka.offnews.bg

 


 
1036146